ЗА ПОРТАЛА
как работи, приятели, контакти

ГАРАНТИРАНО
ОТ ПОРТАЛА

РЕКЛАМА

Уважаеми наш гост,
Ако порталът ти е полезен, харесва ти, с клик върху реклама ще подкрепиш финансирането му, без това да ти струва нещо. Благодаря!

„Хрельова кула”, построена през 1335г. в Рилския манастир.

Халкидическият полуостров и монашеската република Света гора - място, съхранило както българската историческа памет, така и българските строителни традиции, а в периода на Втората българска държава и територия зависима от България.

Манастирска кула в пристанището (арсантата) на българския Зографски манастир в монашеската република Света гора. Построеното на Халкидическият полуостров през Средновековието е част както от балканската, така и от българската архитектурна традиция. През първата половина на XIIIв. полуостровът е територия зависима от България. През април 1230г. цар Иван Асен II посещава Света гора. В манастирите „Зограф”, „Хилендар”, лаврата „Св. Атанасий” и „Ватопед” тогава има много български монаси. По време на престоя му в Протат – централното управление на всички светогорски манастири, при българския цар се явяват представители на българското монашество и на целия православен клир, за да засвидетелстват уважение и приемат неговото покровителство. Даренията, които цар Иван Асен II прави за манастирите са потвърждавани с грамоти. В оригинал е запазена „Ватопедската грамота”, в която Иван Асен II се титулува „цар на българи и гърци”, може би защото се отнася за територия, в която живее и гръцко население.

Средновековна защитна кула на пристанището (арсантата) при днешното курортно градче Уранополи, на границата с монашеската република Света гора. Долната част на каменните зидове е от периода XI-XIIIв. За информацията разпространена в Интернет, че кулата е построена от цар Иван Асен ІІ през 1230-1232г. не намерих историческо потвърждение. Сега кулата принадлежи на гръцкото министерство на културата.

Хрельовата кула, детайл на тухлената зидария в архиволтите на арките и в ъглите между тях, над прозорците на галерията и около кръглата бойница.

Бунархисар или Бунар хисар в Източна Тракия (Pınarhisar, Пънархисар на турски). Според албума на C. Sayger и A. Desarnod (1829-30г.). При пътешествието си през 1829г. Сейже описва града така „Бинар Хисар, градец, в който личат още някакви развалини от крепостта, която Мурад II е наредил да разрушат.” Управлението на Мурад II (от 1421 до 1451г., с прекъсване между 44-46г) се отличава с водените войни срещу християните на Балканския полуостров. Тогава старите средновековни балкански селища били разположени предимно върху труднодостъпни укрепени височини, а пътищата - в низините. Затова завоевателите, които се интересували основно от безпрепятственото движение на войските, плячката и робите, се отказвали от усвояването на заварените градове и села и започвали да формират нови жилищни структури в техните подножия, край пътищата. Резултатът от този процес е документиран на тази скица от Възраждането: Старите християнски укрепени места по възвишението вече са запустели (паянтовите сгради са изчезнали, а от каменните две са в развалини и една с покрив); мюсюлманските махали се разпростират в низината под тях, взаимствайки местната строителна традиция за изграждане на жилищни кули. Вижда се по-новата жилищна кула в очертанията на укрепеното селище Бунархисар. Ето как Сейже описва населението там през 1829г.: „Бинар хисар е населен само с турци и с неколцина българи-работници. Първите бяха изцяло напуснали градеца при приближаването на руските войски, като бяха отнесли дори скромната си покъщнина”. В резултат на историческите събития и българското, и турското поселище са обезлюдени. Логично е, щом няма принудителна намеса, след време да се възроди това, чиито корени са по-здраво свързани с мястото. Статистиката на мъжкото население от 1873г. в Бунар хисар отчита 1945 жители българи, 230 – мюсюлмани и 210 – гърци. Благодарение на скицата, пътеписа и други данни, можем да проследим развитието на средновековната традиция на жилищните кули при Бунархисар и да стигнем до техните местни балкански или български корени. Тази история може да се потвърди – достатъчно е да се разгледа историята на градове като Провадия, Серес, Димотика, Ловеч, Пловдив, Охрид и др.
(Клик върху изображението ще го увеличи.)

Пиркова кула в Кюстендил, строена в периода XIV-XVIв., късно Средновековие 1) Общ изглед от юг; 2) Северозападната фасада с входа, разположен на повече от два метра над терена

Жилищна кула в Араповския манастир, строена в средата на XIXв., през Възраждането. Входът е на нивото на терена

Жилищна кула при град Септември, Пазарджишка област. Строена през Възраждането, вероятно в средата на XIXв. Снимка направена около 1920г.

План на последния паянтов жилищен етаж на кулата при гр. Септември.

ГОРЕ

Жилищните кули са домове на феодали и започват да се строят по българските земи през Средновековието, още преди Османското нашествие. За съществуването на такива сгради разбрах, когато започнах да уча архитектура. Преди това бях чувала и виждала часовникови кули и крепости като „Баба Видини кули” и не знаех, че по време на  Османското владичество (края на XIVв. – 1878г.) по българските земи се строят и кули, предназначени за живеене. Някои автори ги наричат „българските донжони”. Искам да разкажа за тях, защото историята им е дълга, а оцелелите до днес такива сгради са малко и стойността им ще е недооценена, ако не се знае логиката на тяхното съществуване. Най-старите запазени до днес жилищни кули са от времето на късното Средновековие, когато България вече е под Османско робство. Фактът, че жилищните кули представляват продължение на стара средновековна българска традиция трябва да бъде доказан. Затрудняващи са малкото проучвания на жилищната архитектура от времето на Втората българска държава. До 1913г. в Търново, в подножието на хълма Трапезица са били все още запазени 2-3 средновековни къщи, двуетажни, с каменни фасади към улицата и съвсем малки прозорци, но подробни данни за жилищата на българските феодали (болярите) липсват. Друг източник на информация за средновековната жилищна архитектура преди завладяването на Балканския полуостров от Османската империя са манастирските комплекси. По време на Втората българска държава манастирите се организират като затворени архитектурни композиции според планировъчния принцип „крепост в крепостта”. Външните фасади на манастирите се строят в основите и долните етажи като здрави крепости с църква и многоетажна кула в двора. Подобни кули са запазени и в Иверон, и в Хилендар, такава е и построената през 1335г. от протосеваст Хрельо Драговола „Хрельова кула” в Рилския манастир. Тя е жилищна сграда за временно обитаване, предназначена за защита на монасите и манастирските ценности от нападения, каквито често са се случвали. Същата функция имат и домовете на феодалите, те са високи, за да служат за отбрана. Ако освен функционалната прилика съществува и прилика в архитектурния образ на манастирските кули преди робството и жилищните кули от късното Средновековие (края на XIV – средата на XVIIIв.), наличието на средновековна българска традиция в строителството на жилищни кули за мен ще е доказана. Ето какво знаем:

Хрельовата кула, подобна и на атонските, има приблизително квадратен план (7,75х8,25м) и височина 23м. Зидовете й са дебели 1, 80м и са изцяло масивни, направени предимно от ломен камък на варов разтвор. Към тях на всяка страна са вградени по 3 мощни пиластри (общо 12), които се свързват с арки. По архиволтите на арките и в ъглите между последните има украса от тухлена зидария. Пиластрите са дали възможност най-горният етаж на кулата да се развие на по-голяма площ и да включва един параклис с обходна галерия от трите му страни. Тази галерия има кръгли бойници и прозоречни отвори, които при нужда вероятно също са служели за бойници. Сега кулата завършва с платформа и зъбери, но това не е част от първоначалния й архитектурен образ. Приземният етаж днес изглежда частично вкопан, което е резултат на натрупания от вековете материал върху околния терен. При строителството приземието равни с терена, но вход няма от съображение за сигурност. Входът е на първия етаж, на повече от 2 метра над терена, а влизането е ставало с външна дървена стълба, вероятно вдигаща се. Изкачването в етажите става по каменни стълби, вградени в стените. Във вътрешността пространството е разделено на приземие – с висяща сводова конструкция и пет етажа, разделени един от друг с дървени подове. Етажите от първи до четвърти са съоръжени с бойници (мазгали), които са и единствените отвори за осветяване, както и с място за мивка (на II ет.)  и еркерно изнесени отходни места (на III и IV ет.).

От периода на късното Средновековие (края на XIV – средата на XVIIIв.) са оцелели и сравнително добре запазени и проучени - Пирковата кула в Кюстендил и кулите на Куртпашовци (Серапионовата) и на Мешчиите във Враца. Не се е съхранила информация за наличието на външен отбранителен зид около тях, но въз основа на други примери (вж. Източник 1), може да се предположи, че през XV и XVI век той е бил част от планировъчния замисъл. Жилищните кули са били домове на спахии, паши, бейове. Стопаните им са живели главно от плячката, завладяна в постоянните войни на Османската империя. Оставяли са семействата си сами докато траят войните - понякога години наред - затова сигурността на дома е била по-важна дори от жилищното удобство. За да се постигне максимална височина на сградата и да има тя качествата на бойна кула, в етажите има само по едно помещение – жилищната функция е развита изцяло във вертикална посока. Това означава, че връзката между всички помещения е единствено стълбата и обитаването на сградата е свързано с постоянно движение нагоре и надолу. Планът е с приблизително квадратна форма. Стените са изцяло масивни. В приземното ниво дебелината им е над 1 метър и няма вход за сградата. Входът е на следващия етаж - поне два метра над терена и се достига до него по открита дървена стълба, вероятно вдигаща се. Най-горният етаж задължително е приспособен за отбрана - има еркери и бойници. Често пъти с бойници са снабдени всички жилищни помещения. Местните феодали и семействата им не са се чувствали сигурни сред закрепостеното население, затова жилищните кули са били обичайни за градовете и чифлиците. Днес за повечето от тях са запазени само спомени за местата, на които са се издигали, като за кулата от XVв. в Куленската махала на Казанлък. Някои са извън днешните предели на България, което ще затрудни събирането на информация за тях - Симичовата и Кръстевата кули от XV-XVIIв. в Кратово, Македония.

Приликата между манастирските кули преди робството и жилищните кули от късното Средновековие е очевидна, а следователно е вярно, че жилищните кули са продължение на местна строителна практика, а не привнесени в резултат на османското нашествие. Всички запазени до днес жилищни кули ще бъдат описани в самостоятелни теми. Строежът им продължава и през периода на Възраждането – до Освобождението (средата на XVIIIв. – 1878г.). Спрямо средновековните, възрожденските жилищни кули са претърпели промени, свързани предимно с изменените условия на живот. Техните стопани не са вече войни, а чифликчии - земевладелци, които живеят от дохода на имотите си. Собственици на жилищни кули стават и първенци – бегликчии, търговци и др., от средата на завладяното българско население (къщата на чорбаджи Мано в село Граница, Кюстендилска област). Една от малкото запазени до днес възрожденски жилищни кули е построена в Араповския манастир през средата на XIX век. Новият бит изисква от жилищата не само сигурност срещу нападенията на разбойнически банди, а и повече комфорт, простор, представителност. Традицията, конструктивните изисквания и нуждата от по-голяма сигурност допринасят да се запази високото масивно тяло без прозорци, което обхваща приземието и първите етажи. Там няма жилищни помещения. Те са разположени в последния етаж, който е паянтов, с големи еркери и прозорци (без бойници) и с функционална схема, според традицията на типичната за съответния район възрожденска къща. Входът при възрожденските жилищни кули е на нивото на терена - в приземието, поради приоритета на удобството спрямо нуждата от защита. Приземието се състои отново само от едно помещение със стопанска функция. Такива са и останалите нива преди жилищния етаж, като последното може да е разделено на сервизни помещения. Възрожденската жилищната кула наподобява гъба – паянтово жилище издигнато върху масивен „ствол” от стопански и сервизни помещения. Тя доминира над околните постройки и разполага с обширен поглед към околността, но предимствата на високото жилище не компенсират неудобния и неглижиран подход към жилищния етаж. Развитието на жилищните кули от тук нататък е към снишаване и доближаване по размери, функционално и естетическо решение до Родопската и Пловдивската възрожденски къщи. Това води до естествения и логичен край на явлението „жилищна кула”. Такива сгради след Освобождението не се строят, а съществуващите спират да се използват и постепенно изчезват до средата на XX век (като жилищната кула при Сараньово, днес град Септември, Пазарджишка област). Ако е нужно да се обобщи историята на жилищните кули по българските земи в едно изречение, то ще звучи така: Жилищните кули са продължение на стара средновековна българска строителна традиция, а  през Възраждането са свързани типологически с българската възрожденска къща.

Някой вероятно би се изкушил да потърси съвременната интерпретация на принципа „живея на високо, за да се пазя”, но за мен историята на жилищните кули има своята логика и разцвет през Средновековието и естествен залез през Възраждането. Администраторите на портал „Нашето отечество България” събират и ще бъдат благодарни за всякакъв вид документирана информация за изчезнали вече жилищни кули. Ето една такава:

Жилищна кула при Сараньово (днес град Септември), Пазарджишка област.
Старото българско селище Саран бей, съществувало преди Освобождението на това място, е било дервентджийско и е защитавало входа на Горнотракийската низина от запад - при проходите Момина Клисура и Траянови врата, както и входа към Чепинската котловина. Възрожденската жилищна кула е построена тук заради повишения риск от нападения на разбойнически банди в околността.
Сградата все още е съществувала през 30-те години на XXв. - напусната и полуразрушена. Ако се съди от публикуваните сведения за нея и главно от фотоснимката, направена около 1920г., а също и от почти разрушените към 1951г. основи, тя се е състояла от масивно призматично каменно тяло без цокъл (с основа 9,60 х 9,60м и височина 15м) и паянтова надстройка (висока над 5м). В каменната част вероятно е имало няколко етажа с хамбари и складове и един етаж със сервизни помещения - във височината на конзолите. В паянтовата надстройка е било разположено жилището. От плана на жилищния етаж се вижда, че около централно разположен салон (хает), с пейки към четирите външни стени, е имало четири ъглови стаи, силно издадени навън (с около 1,50м). Стаите са били с по три големи прозореца на две от фасадните стени, по две тесни прозорчета отстрани на еркерните части и врата към салона, разположена в чупка. Салонът и стаите са били изписани и имали дървени украсени тавани.
Разпределението на жилищния етаж напомня плановите решения с две оси на симетрия в последния етап от развитието на Родопската възрожденска къща, когато тя се доближава в план до Пловдивската. Родопската архитектура се чувства и във външното изграждане, което е лесно обяснимо, като се има пред вид близкото съседство с планината.

Не е установено кой е бил първият стопанин на кулата. Не се знае и годината на строежа. Има три предположения за датирането й: към XV в., към края на XVIII и към средата на XIX в. Разпределението на жилищния етаж, екстериора и закритите профилирани измазани конзоли правят най-вероятна последната датировка.

Източници:
1) През първата половина на XVв. синовете на Михал бей (турски военачалник от български произход) са построили в Плевен малка  четириъгълна крепост, в центъра на която имало многоетажен обитаем донжон. - Френски пътеписи за Балканите XV-XVIII в., С., 1975, с. 57
2) Кратка история на българската архитектура, С., 1965
3) Енциклопедия България
4) Френски пътеписи за Балканите - XIXв., С., 1981, с. 167
5) История на България, т. 3, Втора българска държава

Текст - арх. Елица Виткова
Снимки (Араповски манастир и Пиркова кула) - Велин Стойчев