ФОРУМ

 

НАЧАЛО

АРХИТЕКТУРА И АРХЕОЛОГИЯ

БЪЛГАРИЯ ПО ОБЛАСТИ

БИТ И КУЛТУРА

ПЛАНИНИ

ПЕЩЕРИ

ЧЕРНОМОРИЕ

ЗАЩИТЕНИ
ТЕРИТОРИИ

ЗА САЙТА
как работи, приятели, контакти

ГАРАНТИРАНО
ОТ САЙТА

 

РЕКЛАМА

 

 

 

Бит и култура
"Старата носия в Беломорието" - Иван Коев. Ръкопис 1940г.

старата носия в Беломорието

Подобно етнологично изследване на народната носия може да установи чисто българския характер в много краища на нашето отечество България, където някой изследвачи твърде прибързано утвърждават само византийско или турско влияние. Не бива никога да забравяме и пренебрегваме развитото племенно съзнание на българите вън от границите ни, които знаят цената на своето – българското, и трудно се поддават на чуждото.
Наред с подвизите и саможертвата на тракийските българи по Беломорието, можем да изтъкнем и хубавата стара носия, напълно съответстваща на „синьото небе и дъхът на плодна Тракия” – както обикновено обичат да я възпяват поетите.
Мъжкото облекло почти не се различава от това из другите краища на страната. Чисто бялата риза и тук е известна с общобългарското си название, или по македонски и западнобългарски – „кошуля”. Върху нея обличали някъде и друга риза: по-къса и тясна, с къси и тесни ръкави и разцепени до долу пазви – богато извезани, тъй като са изложени на показ. В повечето краища тази горна риза бивала със син цвят и я наричали „ромба”. Върху ризата обличали „елек” или още наречено: „гюслук”, „веленче”, „забун”, „каплама”, „джумъдан”. Зимно време върху забуна носели друга дреха, със същата като на елека кройка, само че подплатена с кожи и я наричали „кюрче”. Върху джамадана някъде носели богато украсени с гайтан елечета.
Говори се, че долни гащи в миналото не били носени, а излезли на мода по-късно. Над долните гащи, обували други – вълнени, с дълги до стъпалото крачоли, които носят най-различни имена: „потуре”, „шалваре”, „димии”. Върху „учкурлука” на шалварите навред опасват пояс (повус, повъс), който у по-младите бива червен с бели напречни резки, а у по-старите - черен.
Върху елека, при по-студено време, обличали „ентерия”. Отворените отпред наричали „ачмалии антерии”.
Най-отгоре млади и стари обличали обикновено къса, едва стигаща до пояса дрешка от шаяк, с дълги ръкави и незакопчаваща се отпред. Наричали я „гриш”, „салтамарка”, „аба”, „дулама” и пр.
Краката си обуват обикновено в цървули, както всички въобще български селяни, а в празничен ден по-богатите са обували над чорапите или калцуните кожени обувки: „кундури”, „пустали”, „емении”, „папуци”, „вирели”.
В много села мъжете са носели старите си недълбоки калпаци от остригана овча кожа. Много често вече е установен обичаят да завиват и чалми около червен безпискюлен фес.

/Б. а. - правилните ударения на някои думи в текста:
ундури", "пустали", "емении", "папуци", "вирели"./

НАЧАЛО

Женската носия, както навсякъде из българско, и тук е несравнимо по-разнообразна от мъжката. Названието на ризата е или „риза” или „кошуля”, както и при мъжкото облекло. Тя е, също така, по различен начин и на различни места извезана, в зависимост от кройката на горното облекло. Върху ризата обличали „хустан” от чер вълнен плат. Тази дреха е без ръкави и достига до под колената. Този фустан в Дедеагачко е твърде изкусно украсен с везмо. Върху фустана жените опасват черен „поес” – широк около 15 см. и 5 – 6 лакти дълъг. Отпред препасвали „преслика” – обикновено в червен цвят с бели напречни и надлъжни линии, образуващи квадрати, в които се преплитат и други линии, с цвят хармоничен на общата червена тоналност. Образува се живописно разнообразие, което привлича погледа. Отгоре обличали и все още обличат един вид блуза от черно платно, разцепена отпред, наречена „съйя”. В празник или при по-хладно време в Дедеагачко обличали „дълга съйя” с ръкави до над лактите от бял шаяк. Забраждат се с „аглък”, обикновено купешка, тънка, червена или от друг цвят кърпа. Преди повече от век имали обичай да носят на главата си така наречената „скуфа” – забрадчица, слагана като шапчица, съшита назад - като ръкав, през който промъквали сплитките. Върху скуфата забраждали „ръчениката” – четвъртита тънка кърпа. В Дедеагачко намятали голяма бяла кърпа, която се спуска над рамената  и покрива отзад целия гръб. Тази кърпа наподобява фереджето на туркинята, без да служи за закриване на лицето, а за предпазване от силното беломорско слънце. Закрепва се за темето на главата с малка шапчица, както се вижда на рисунката.

рисунка на носия от Беломорска Тракия
Рисунка на женска носия от Дедеагач, IX век (приложена от Иван Коев)

Носели металически накити „ушники” и „холи”, наниз от пари, превързан през ръба на скуфата, под челото. Обували се с „обуща” върху калцуни от бял шаяк или в по-ново време – чорапи.
В заключение можем да кажем, че покрай тегобата  за отлитналото славно минало, тракиецът горещо копнее да види и родното огнище в пределите на България. А в една хубава тракийска песен срещаме следната изповед:

„ Ах, да знаеш, майко,
на какво съм място!..
Няма нито сенкя,
нито сухо дърво,
сенкя да направя.
Но извадих, майко,
ножа от ножница
и си забих ножа
във сухата земя.

Шапката си турих,
сенкя си направих
за клетото сърдце.
Девет рани имам
от куршим ранени,
а десета, мамо,
със нож прободена…”

подпис на Иван Коев

/Б. а. - според разписка, съставена на 9 ноември 1940г., която не е подписана от приемача – художника Георги Петков. Иван Коев е искал да предаде на художника 47 мотива рисувани народни шевици, с които да се изготви албум от името на двамата. След окончателното му завършване, също двамата, да го предложат на списание „Жена и домъ” за издаване.
Нямаме информация дали този проект е бил осъществен./

НАЧАЛО

1 2
Ателие "DIGITALISIMUS" - видео услуги, фото услуги, звукови услуги