Ний влезохме в една стая, която беше пълна с гости. Аз мислех да отворя въпрос за живота на Бенковски, но не направих това, защото нямаше как да прекъсна разговорът на гостите и защото ми беше съобщено, че Бенковски имал и друга сестра, при която аз намислих да отида някой ден, да помоля, да ми разправи всичко каквото знае за брата си. От тук като излязохме до вечерята не се спряхме. Ходихме постоянно и обиколихме коджами ти Копривщенски фамилии. На всякъде ний бяхме посрещани и изпращани по най-любезен начин и на всякъде аз оставах учуден от извънредната чистота, която тук се среща. Най-после денят се свърши и ний тябваше да се приберем за вечеря. Аз и другаря ми К-в искахме да вечеряме и нощуваме в ханът, но бае Лулчо не ни остави. Той считаше за унижение да остави приятелите си да спят по ханищата. Ний се съгласихме с бае Лулчовото желание и отидохме пак у тях да нощуваме. Щом влязохме в къщи, баба Брайковица ме посрещна със следующите въпроси : „Где ходихте днес? Харесахте ли някое момиче? У нас в Копривщица има много хубави момичета". Баба Брайковица знаеше, че аз съм ергенин и, като такъв тя мислеше че може да съм кандидат за някое Копривщенско момиче, та затова ми задаваше горните въпроси.
— Ходихме на много места бабо Брайковице, и много момичета харесахме, но нас ни едно момиче не ни хареса. Това беше моя шеговит отговор.
— Не, това не е истина; Ти не знаеш от колко места хабер има днес! Стига да искаш момичета много! Ти само ми кажи где ти е окото, па не питай.
След тоя весел разговор, в който баба Брайковица не можеше да ми нахвали Копривщенските момичета, че били хубави, честни и работни, ний седнахме да вечеряме и догдето вечеряхме нашия разговор се отнасяше се за дневните посещения.
На другия ден, другарят ми се завърна в Пирдоп, а пък аз останах за още няколко време в Копривщица. В тоя ден ний с бай Лулча нигде не ходихме на посещение, но на следующия ден в „св. Неделя" ний продължихме пак свойте визити.
НАЧАЛО
|
Най-напред посетихме старата Църква „св. Богородица", която е построена доста дълбоко в земята и която, благодарение на големите рушвети, давани на турските власти, е могла да се издигне няколко метра над земята и да се снабди с една камбанария.
От тук бае Лулчо Шушолов, бае Христо Каравелов и църковния епитроп ме заведоха в новата църква „св. Никола". На изток от тая грамадна църква, в самият й зид, се намира една ниска килия, в която се съхраняват костите на приснопамятния герой Тодор Каблешков. Мощите на тоя доблестен герой бяха натуряни в едно блюдо. До блюдото гореше кандило, а до кандилото бяха натрупани вощени свещи от набожните Копривщенски жители. Аз дълго време стоях като замръзнал в тая набожна килия и дълго време гледах мъртвата и неподвижна глава на героя, в която едно време е кипяла великата идея за освобождението на България.
Църквата „св. Никола" ми направи голямо впечатление, както по свойта солидна постройка, така и по свойте великолепни украшения. Разказваха ми, че покойния Княз Александър Батемберг, когато е посетил тая църква, бил казал, че като нея нямало втора в цяла България. Като се нарадвах на хубостта на тая разкошна църква, аз бях заведен в жилището, в което се е родил покойния Тодор Каблешков. Тук аз бях посрещнат от стария и побелелия му баща, Дядо Лулчо Каблешков и от двамата му братя Андон и Цоко.
Като имах пред вид, че както живота, така и заслугите на двамата Български герои — Тодор Каблешков и Георги Бенковски, са още тъмни и почти непонятни за нашия народ, аз намислих да открия нещо повече от това, което повърхностно е писано за тях в записките на покойния Захарий Стоянов; с други думи, аз исках от устата на техните родители и ближни роднини да опиша подробно техния живот, тяхната деятелност и техните заслуги.
|